Цесекарството като секта
Понеделник, 2004, Февруари 9
Най-опасният момент, с най-тревожните последици, винаги се е получавал, когато ние, “червените” фенове, преставаме да мислим за отбора и започваме да се тревожим за нещо друго. За това кой измежду нас е най-големият и най-заслужилият. Покрай тези предизвикателства и покрай тези амбиции и ЦСКА остава на заден план, а това да бъдеш цесекар се превръща в нещо по-особено. Превръща се в секта.
Естествено, импулс за тези разсъждения получих от последния прецедент, в който ръководството на ЦСКА без уговорки взе едно разумно решение, а някои се опитаха да го бламират. Защо? Защото тръгнаха да се изкарват по-големи католици и от папата. Защото били цесекари.
Всеки фен, който влиза на стадиона, който е там, за да подкрепя отбора си, е част от него, част от нещата, които се случват и благодарение на това е истински цесекар. Той е част от делото, съобразно онова, което е в състояние да даде. И като такъв следва да бъде уважаван от останалите привърженици, съпричастни на “червената” кауза.
Какво се получава обаче, ако някой е сред нас не заради отбора, а заради себе си? За това да си измисля йерархия и да се чувства по-високо в нея. Получава се онова, на което станахме свидетели и което тръгна да работи срещу най-важното, срещу онова, което ни събира и което осмисля присъствието ни в “червената” общност. Нашият отбор. Отборът, който трябва да бъде изграден и който трябва да придобие онази класа, благодарение на която да почне да побеждава. Включително и в Европа.
Последиците на тези разрушителни за клуба ни амбиции са многобройни. Те се изявяват в езотеричните кръгове на по-цесекарите, на по-посветените, в самосъзнанието, че ти си повече от останалите, а те са “анонимници”, че не разумните основания, а самата твоя воля е валидното. Защото ти, някъде в собствените си представи, си застанал по-нависоко.
От такива нагласи нищо положително за отбора ни не е произлязло, няма и да произлезе.
Все пак има сили, които са в състояние да застанат срещу подобни инерции и подобна примитивна първосигналност. И това са ценностите на демокрацията, на новото време, които и ние, свободните хора от територията на свободното слово, се стремим да утвърждаваме. Защото се трудим не за да получим, а за да дадем, защото се вслушваме в основанията на другите и ги претегляме на везните на разума, защото не се имаме за нещо повече от онзи фен с червено шалче, който влиза в митичния сектор “Г”, за да бъде част от неумиращите ни амбиции.
Най-важното, защото за нас ЦСКА не е секта, а кауза, която ще успее едва тогава, когато престанем да измерваме кой какво е дал и кой е застанал по-нависоко. Когато хората, които са решени да дадат онова, което е по силите им, станат достатъчно много. И когато успеем в това, ще видим как и нещата ще започнат да се случват. Едно по едно.
Най-опасният момент, с най-тревожните последици, винаги се е получавал, когато ние, “червените” фенове, преставаме да мислим за отбора и започваме да се тревожим за нещо друго. За това кой измежду нас е най-големият и най-заслужилият. Покрай тези предизвикателства и покрай тези амбиции и ЦСКА остава на заден план, а това да бъдеш цесекар се превръща в нещо по-особено. Превръща се в секта.
Естествено, импулс за тези разсъждения получих от последния прецедент, в който ръководството на ЦСКА без уговорки взе едно разумно решение, а някои се опитаха да го бламират. Защо? Защото тръгнаха да се изкарват по-големи католици и от папата. Защото били цесекари.
Всеки фен, който влиза на стадиона, който е там, за да подкрепя отбора си, е част от него, част от нещата, които се случват и благодарение на това е истински цесекар. Той е част от делото, съобразно онова, което е в състояние да даде. И като такъв следва да бъде уважаван от останалите привърженици, съпричастни на “червената” кауза.
Какво се получава обаче, ако някой е сред нас не заради отбора, а заради себе си? За това да си измисля йерархия и да се чувства по-високо в нея. Получава се онова, на което станахме свидетели и което тръгна да работи срещу най-важното, срещу онова, което ни събира и което осмисля присъствието ни в “червената” общност. Нашият отбор. Отборът, който трябва да бъде изграден и който трябва да придобие онази класа, благодарение на която да почне да побеждава. Включително и в Европа.
Последиците на тези разрушителни за клуба ни амбиции са многобройни. Те се изявяват в езотеричните кръгове на по-цесекарите, на по-посветените, в самосъзнанието, че ти си повече от останалите, а те са “анонимници”, че не разумните основания, а самата твоя воля е валидното. Защото ти, някъде в собствените си представи, си застанал по-нависоко.
От такива нагласи нищо положително за отбора ни не е произлязло, няма и да произлезе.
Все пак има сили, които са в състояние да застанат срещу подобни инерции и подобна примитивна първосигналност. И това са ценностите на демокрацията, на новото време, които и ние, свободните хора от територията на свободното слово, се стремим да утвърждаваме. Защото се трудим не за да получим, а за да дадем, защото се вслушваме в основанията на другите и ги претегляме на везните на разума, защото не се имаме за нещо повече от онзи фен с червено шалче, който влиза в митичния сектор “Г”, за да бъде част от неумиращите ни амбиции.
Най-важното, защото за нас ЦСКА не е секта, а кауза, която ще успее едва тогава, когато престанем да измерваме кой какво е дал и кой е застанал по-нависоко. Когато хората, които са решени да дадат онова, което е по силите им, станат достатъчно много. И когато успеем в това, ще видим как и нещата ще започнат да се случват. Едно по едно.