Докога?
На няколко пъти през последните години имах възможност да стигна до извод, който разбира се беше по-добре да не правя самият аз. Анализирайки събитията и процесите в ЦСКА, нямам проблем да осветля историята на армейския отбор, да се изправя срещу подуенския фолклор, да направя прогноза какво ще се случи и да очертая успешен модел на поведение в краткосрочен или дългосрочен план. Нямам проблем да се изправя срещу когото и да било и в качеството си на автентичен армеец да изляза победител от този сблъсък. Не е възможно да направя друго. Да подменя общността, да свърша това, което общността трябва да свърши.
В последните си материали неотстъпно акцентирам върху понятия като успешни – неуспешни и като победители – лузъри. Естествено тези противопоставяния не са изсмукани от пръстите. Неуспехът, в който отборът от Борисовата градина продължава да пребивава, не произтича от нищото, той е произвеждан от сили и персони, чиито имена не спестявам, които продължават да пребивават на Армията и да произвеждат по-големи или по-малки провали. Пулсациите на тоталния неуспех и на краткотрайната надежда са в основата на приливите и отливите на червената публика като в подобно движение общността не успява да генерира способност за адекватно поведение. Отливът не отнася фигурите, генериращи неуспеха, не захвърля в миманса лузърите, изначално неспособни да произведат нещо градивно. Интелектът продължава да бъде значимият отсъстващ и неговата пасивност и дезинтересираност ще продължава да произвежда провали.
Докога? Докога общността ще отказва да разбира, че не е важно какво се случва на ПФК 1914, а какво се предпоставя в ЦСКА? Докога лузърите ще управляват най-успешния роден отбор? Докога феновете няма да проумяват нещо елементарно, а именно, че интелектът не е измислица, че той е същественият, градивен елемент на всяко успешно действие и на всеки значим успех? Докога ще продължава да не се разбира, че миналото няма да бъде възпроизведено от нищото, от само себе си, че това е възможно да се случи единствено в резултат на точно определени, осмислени и целенасочени действия, от сили и личности, неприсъстващи понастоящем на Армията?
Признанието на Кирил Домусчиев, че е глупаво да изостави един успешен, съобразно възможностите на Делиормана проект, за да участва в авантюрата ЦСКА, не е нещо, което би следвало да буди недоумение и то не само защото предупредих за него. То е поредно доказателство, че поведенията на значимите фактори в и около червения отбор мазохистично са устремени към ликвидирането на футбола след ликвидирането на баскетбола, волейбола и т.н. То поставя на дневен ред въпроса кой кой е в ЦСКА и за какво е в него, какво може да бъде очаквано от персонализираните деятели в дружеството, кои са негативните тенденции, които следва да бъдат преборени, естествено само и единствено ако продължава да има и такива, които желаят други възможности и друга съдба за “убиеца на гиганти”.
Преди десет години висшето ръководство на БФС сътвори едно събитие, което никога няма да бъде забравено. Тогава една среднощна тричленка в състав Михаил Касабов, Георги Марков и Боби Михайлов обяви за нищожно решението на Дисциплинарната комисия, наказала футболиста на ПФК 1914 Илиян Стоянов за расистки обиди. През есента на минала година друга тричленка, този път от цесекари, отиде при министър-председателя и се опита да направи и ЦСКА държавен отбор, опита се да подмени настоящите собственици с недоказани възрожденци, опита се да вкара и армейския отбор в синята хранителна верига. Анализът дори на само тези две събития е в състояние да извади на показ характерното за ПФК “Левски” 1914 и за ЦСКА, предпоставките на провала в синия и в червения сектор на футболната игра.
Както е очевидно и както непрекъснато се потвърждава от живота, решенията в ПФК 1914 се взимат от овластения елит, а отношението на масите към овластените е подчинено на един елементарен критерий – до каква степен елитът е в състояние да заработва отличия и успехи, до каква степен е в състояние да подсигурява непрекъсваем поток от финикийски знаци и “служебни” победи. Този начин на консумиране на футболната игра се нуждае от логистична подкрепа, както от федерацията, така и от държавата, нуждае се от сателитни отбори и пари за оперативни мероприятия. Създавайки подобни механизми в организацията като цяло и като нагласа и очаквания у собствените играчи, той по условие е обречен да не успява там, където съдийските свирки не са мотивирани да обслужват Подуяне и където победите се решават от изградената в истински битки класа. Среднощната тричленка Касабов-Михайлов-Марков е елемент от жизненоважната за синия отбор политика, която, в стремежа си да бъде успешна, се стреми към тотално овладяване на всички звена без да се интересува дали действията й са морални и законни. В исторически план подобни действия доведоха през 1944г. до ПСК “Левски” - първият по същество съветски отбор у нас, през 1969г. до свидните милиционерски пагони, а в последно време с помощта на бившия министър-председател до мощни спонсори и нова сателитна система. Настоящето привличане на Наско Сираков в подуенската управа не е нищо повече от поредно признание, че подобен подход може да бъде успешен единствено при тотално управление на футболната игра в поредицата държава-федерация-подчинени отбори и че всеки пробив в системата е в състояние да предизвиква провали аналогични на последните.
Моделът на подуенско-милиционерската представа за упражняване на футболната игра е рутинен, той има дълга история още от 1944г., а в личностен план динамичен. ВСЯКА ПРОМЯНА В ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ ВАДИ НА ПОВЪРХНОСТТА НОВИ СИНИ УПРАВЛЕНЦИ, ЛОБИСТИ И ПОМАГАЧИ, респективно нови привилегии, спонсори и сателити.
За разлика от Подуяне, където кадровата политика е свързана с непрекъснато материализиране на властовите позиции от страна на конкретни персони, в ЦСКА е налице друг модел на взаимоотношения по оста деятели-отбор. Значимото отличие е, че в БОРИСОВАТА ГРАДИНА ОТСЪСТВА КОНКРЕТИКА ПО ОТНОШЕНИЕ НА РЕАЛИЗИРАНОТО В МИНАЛОТО, НА ТВОРЕНОТО В НАСТОЯЩЕТО И НА ВЪЗМОЖНОТО В БЪДЕЩЕТО. Критериите, заради които някои попадат на управленска или обществено-значима позиция, са изцяло зависещи от изградени в други перспективи и времена ореоли и от силни егоцентрични амбиции. В подобна система на взаимоотношение между деятели и фенска маса ореолът създава безкритично доверие, а егоцентричните амбиции, почти на 100% с финансови измерения, са непреодолимата основа на неизбежния провал. Случващото се в ЦСКА от дълго време насам безпроблемно може да бъде обяснено с този валиден и непрекъснато произвеждащ негативни събития модел.
1999г. – подмяната на Илия Павлов с Любослав Пенев, довела в исторически план до три поредни сини титли и до превръщането на ЦСКА в син сателит. Любо Пенев – ореол на славното минало и успешна европейска кариера – егоцентрична амбиция свързана с желание за придобиване на ЦСКА и последвало осребряване на тази собственост в посока Васил Божков.
2012г. – поредното завръщане на Стойчо Младенов като треньор в ЦСКА, довело до загуба на две титли, позорно отпадане за купата на страната от Симитли, в Европа от Мура. Ореол на екзекутор на Ливърпул. Егоцентрични амбиции свързани с несъразмерна по отношение на постигнатото заплата, съмнения за комисиони, 9148 лева месечно възнаграждение на координатора в отбора Стойчо Младенов-младши плюс месиански амбиции, преплетени с мания за величие.
2013г. – Георги Илиев, Аспарух Никодимов, Емил Костадинов. Експлоатиране на ореола на съпричастни към славното червено минало и отстояване на този ореол за лично-групова употреба чрез елиминиране на озовалите се в Борисовата градина като непринадлежащи към камората на легендите.
Така очертаният модел е в състояние да обясни не само случилото и случващото се в Борисовата градина, но и случващото се около него по отношение на журналисти и общественици, включая и мотивациите на тричленката Атанасов-Ангелов-Николов, опитала се да превърне ЦСКА в държавен отбор с помощта на Бойко Борисов през лятото на миналата година.
Първото, което следва да бъде подчертано в тази насока, е, че посредствеността е в състояние да вижда събитията в един единствен план като по отношение на легенди от ранга на Любослав Пенев и Стойчо Младенов това е техният ореол. Естествено посредствеността не е в състояние да анализира, да открива прикритите амбиции и да възприема уроците на миналото. Ореолът от една страна оневинява, а от друга открива творчески процес на съчиняване на вини и на виновници за провала на легендите извън техните управленски и треньорски способности. Посредствеността нито е в състояние да предвиди до какво ще доведе едно или друго действие, нито е в състояние да почувства вина, когато безумното действие се материализира в логичен, катастрофален резултат. Смяната на Титан за Атанасов-Ангелов-Николов не се нуждаеше нито от анализ на управлението на Борисов-Иванов, нито от анализ на това дали назначените служебно възрожденци разполагат с финансов и интелектуален потенциал за едно успешно управление. Мотивацията на въпросните общественици не се различава по нищо от мотивацията на управляващите клуба легенди по линия на това, че подмяната на една управленска структура с друга БИ ГАРАНТИРАЛО ПОСТОВЕ И ПОЗИЦИИ В УТВЪРДЕНАТА БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЯХ НОВА ВЛАСТ.
Подуенският модел на правене на футболната игра в личностен план е динамичен, защото следва промените в централната и футболната власт. Кадровият модел в Борисовата градина е статичен, защото е основан върху егоцентричните амбиции на овладели постове и позиции персони, за които най-важното е да продължават да бъдат там – на входа и на изхода, на върха на пирамидата, на КПП-тата на финансовите потоци. В крайна сметка това е и причината Г.Атанасов да не вижда нищо укорително в обстоятелството, че Димитър Ангелов – Дучето е свален като председател на Централния фен клуб заради финансови злоупотреби. Това е причината и Спорт1 да брани личните амбиции на Г.Атанасов и да функционира като носталгичен римейк на “Правда” и “Работническо дело”, утвърждавайки единствено генералната линия и култа към личността.
Борбата срещу исторически утвърдения подуенски модел може да бъде само една – борба за ликвидиране на топлата връзка с властта и това за пореден бе онагледено от двата последни сини провала – за купата и за шампионата на страната след падането на ГЕРБ от власт. Борбата срещу пагубния статичен модел в червения сектор трябва да бъде друга. Развенчаване на ореолите и обективен анализ на възможностите и амбициите на овластените и персонализираните, защото когато това отсъства се случва друго. Борещите се 30 години с Директивата да й помагат да овладява властта като през 2005г., когато Г.Атанасов се пребори Боби Михайлов и Наско Сираков да овладеят БФС, да осигурят няколко служебни сини титли, да осъществят европейски пробив и да отнемат червения евролиценз през 2008г. Позорно събитие, за което помогнаха и други големи на думи цесекари, а на дела успешни сини подводници.