Този сайт е съставен от авторски материали на Петко Суровянски и представя неговата идея за Червената академия
ОБЗОР 2012/2013
- Година в анализи (28 май 2013г.)
ПОСЛЕДНА СТАТИЯ
- Диоген (27 ноември 2015)
ПОСЛЕДНА ПУБЛИКАЦИЯ
- Невежеството е сила (16 декември 2015г.)
ЧЕРВЕНА АКАДЕМИЯ
Основанието за появата на Червената академия авторът на настоящия сайт намира в древния херметичен принцип за съответствието: "Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе. " В разбирането, че промяната в малкото може да доведе и до промяна в голямото. Промяна, от която толкова много се нуждаем. Идеята за Червената академия извежда на преден план и четири други принципа:
ПРИНЦИПЪТ НА ОБЩНОСТТА.
Част сме от една общност – тази на “червените” привърженици. В границите на тази общност знаем кой е с нас и кой е против нас. Да бъдеш част от нещо по-голямо, да усещаш колективния дух, е изключително позитивно усещане, извор на положителни емоции и на вдъхновение в процеса на реализация на стремежа ЦСКА да се върне там, където е бил.
ПРИНЦИПЪТ НА ИДЕНТИФИКАЦИЯТА.
Естествено не всеки може, а и трябва да бъде част от Червената академия. В Академията по духовна нагласа попадат единствено непримиримите бойци, личностите, за които борбата осмисля съществуванието. Отричаме егоцентризма като мотивираща сила на личностните изяви. Концентрирани сме в света на идеите и на познанието, а не в усилието да градим личен имидж пред определена публика. ЦСКА не е битово приключение, а кауза, за която може и трябва да се работи.
ПРИНЦИПЪТ НА РАВНОПОСТАВЕНОСТТА.
Никой по условие не е нещо повече от останалите. Не налагаме на никого какво трябва да прави и как трябва да мисли. Значимостта на позицията се определя не от това кой я е формулирал, а от силата на аргументите, с които е отстоявана. Не съществуваме, за да излъчваме Водачи, а за да пазим духа на миналото, да защитаваме истината и да търсим пътя, който извежда до успеха. Равни сме пред величието на Червената кауза.
ПРИНЦИПЪТ НА ПОЛЕМИЧНОСТТА.
Общността е основана върху обективните дадености на виртуалното – свободата и диалогичността. Не сме продължение на ничия политика, не сме слуги на никого. Полемичността е в основата на движението и по тази причина се нарича Академия, заради Платоновата Академия, заради аналогията с непрекъснатия процес на полемизиране на съществените въпроси, протичал преди много векове в градината на Академ. Имаме мъдростта да изслушваме чуждото мнение и да се опитваме да вникваме в неговия смисъл. Имаме отговорността да търсим истината по много въпроси, върху които не виждаме да се разсъждава. В хода на полемиката формулираме и своята позиция. Този процес е открит и при него е добре дошъл всеки, който има доброто намерение да помогне за изясняването на нещата.
ПРИНЦИПЪТ НА ОБЩНОСТТА.
Част сме от една общност – тази на “червените” привърженици. В границите на тази общност знаем кой е с нас и кой е против нас. Да бъдеш част от нещо по-голямо, да усещаш колективния дух, е изключително позитивно усещане, извор на положителни емоции и на вдъхновение в процеса на реализация на стремежа ЦСКА да се върне там, където е бил.
ПРИНЦИПЪТ НА ИДЕНТИФИКАЦИЯТА.
Естествено не всеки може, а и трябва да бъде част от Червената академия. В Академията по духовна нагласа попадат единствено непримиримите бойци, личностите, за които борбата осмисля съществуванието. Отричаме егоцентризма като мотивираща сила на личностните изяви. Концентрирани сме в света на идеите и на познанието, а не в усилието да градим личен имидж пред определена публика. ЦСКА не е битово приключение, а кауза, за която може и трябва да се работи.
ПРИНЦИПЪТ НА РАВНОПОСТАВЕНОСТТА.
Никой по условие не е нещо повече от останалите. Не налагаме на никого какво трябва да прави и как трябва да мисли. Значимостта на позицията се определя не от това кой я е формулирал, а от силата на аргументите, с които е отстоявана. Не съществуваме, за да излъчваме Водачи, а за да пазим духа на миналото, да защитаваме истината и да търсим пътя, който извежда до успеха. Равни сме пред величието на Червената кауза.
ПРИНЦИПЪТ НА ПОЛЕМИЧНОСТТА.
Общността е основана върху обективните дадености на виртуалното – свободата и диалогичността. Не сме продължение на ничия политика, не сме слуги на никого. Полемичността е в основата на движението и по тази причина се нарича Академия, заради Платоновата Академия, заради аналогията с непрекъснатия процес на полемизиране на съществените въпроси, протичал преди много векове в градината на Академ. Имаме мъдростта да изслушваме чуждото мнение и да се опитваме да вникваме в неговия смисъл. Имаме отговорността да търсим истината по много въпроси, върху които не виждаме да се разсъждава. В хода на полемиката формулираме и своята позиция. Този процес е открит и при него е добре дошъл всеки, който има доброто намерение да помогне за изясняването на нещата.
СЪОБЩЕНИЕ ДО АВТОРА
КУЛТУРАТА НА ВИРТУАЛНОТО
Един призрак броди в поднебесната. Призракът на призраците.
Няма по-стар конфликт от конфликта на личността с нормата. Когато райските двери се затварят зад Адам и Ева, това, което свършва, е безвремието. Започва историята. Историята на нормите, на рамките, в които индивидите съществуват или в хармония, или в конфликт. Историята на случайния субект и на неговото място и значение в обществената постройка. От събранието на свободните мъже в атинската демокрация до феодалното право на първата брачна нощ.
Всяка епоха маркира сама границите на собствената си култура. Всяка епоха има институции, които реализират и репресират всичко, което се противопоставя на тази култура. Историята на променящите се цивилизации е и историята на различни култури. На старите и на новите такива. На техните космогонични, етични, социални, естетически, правни и битови особености. Всеки обществен конфликт е и сблъсък на различни култури. На различни културни версии в отделната част или в цялото.
Провалът на обществото, в което съществувахме довчера, е нищо повече от провал на неговата култура. На неговата неспособност да удържа индивида към определени норми всред конкуриращи го модели. Привидността и ритуалността се превърнаха в основни характеристики на социалистическата парадигма. В инструменти за деперсонализация на индивида в обществен план. Мрачната решителност на репресивната система капсулираше конфликтите без да може да ги разреши. Когато перестройчикът Горбачов със закъснение започна да ревизира нормите и нещата в този свят станаха неуправляеми. Конфликтите отдавна бяха решени на личностно ниво. Там вече съществуваха други ценности. От другия битов стандарт до свободата на личността.
Времето, в което съществуваме понастоящем, е нищо повече от илюстрация на онова, което се случва, когато течението твърде дълго е било задържано, а после голямата вода отнася всичко. Когато старите норми и институции са били разрушени, а новите не са създадени или не работят. Когато дълго подтисканата личност се оказва в ситуация, в която задръжките съществуват преди всичко на субективно ниво. Историята на крайностите ражда отвратителни деца. От света на привидното и ритуалното личността се оказа в света на неустойчивото и враждебното. В обкръжението на изпуснати от бутилката агресивни и хищни духове.
При все това нищо в историята не е неизменно. Нормите падат, свалени от други норми, а културите имат свои валидни предпоставки. Ако погледнем на историята не като на низ от конкретни събития, а като различни модели на взаимоотношения на индивида с обществото, ще бъдем принудени да констатираме независещи от времето реализации и модификации на две основни социални тенденции – демократизация и авторитаризъм. Тези тенденции не присъстват механично и последователно. Независимо от спецификата на цивилизациите, независимо от политическите системи те съществуват паралелно. Като доминиращ модел и като материализиращи се тенденции. Спиралата на диалектическото развитие включва в демократичните периоди все по-широк кръг хора, участващи в упражняването на властта и разпределението на благата, а епохите на авторитаризъм се нуждаят от все по-значима обществена подкрепа. Погледната от този ъгъл, всяка епоха умножава във времето своите демократични тенденции в онази степен, в която и политическата система зависи от все повече хора, в степента, в която все повече хора са мотивирани да бъдат важна част от системата. Това, което днес осмисля историческите процеси в обществен план, е переодичния санкциониращ вот на избирателите. На пренебрегваното, незачитано, но винаги и в крайна сметка побеждаващо обществено мнение. На личностите, които в условията на демокрацията са не само жертви, но и съдници. В средата на бурноразвиващите се технологии това мнение все повече се овеществява в едно специфично достижение на цивилизацията. Все повече се глобализира от индикатор в коректив. Естествено, става въпрос за интернеткомуникацията и за културата на виртуалното.
Две са нещата, които определят спецификата на виртуалното поведение и общуване. Свободата и диалогичността.
Няма абсолютна свобода, но и няма по-голяма свобода от тази, която придобива всеки юзър в инетпространството. Условието на тази свобода е анонимността и отсъствието на принуда извън неизбежната манифестация на индивидуалността. На онези вътрешни основания, които мотивират избора на определен ник, определена роля и определена позиция в определена среда.
Опозицията на тази перспектива е диалогичността. Словесните репрезентации в инет не притежават монолитната самодостатъчност на произведенията на изкуството. Тук всичко е реплика или началото на репликите. Свободата на личностните изяви е непрекъснато санкционирана от мнението на останалите. Позициите са или утвърждавани или коригирани и в потока на подобни взаимоотношения и присъствията следват контурите на епохата. На сблъсъците и на конфликтите на времето в зависимост от силата на аргументите.
По този начин и културата на виртуалното е една възможност и една санкция. Тя е естественият резултат на утвърждаването на демократизацията на съвременното общество и на развитието на технологиите. Онзи етап, в който общественото мнение престава да бъде безучастно в значимите зони на вербалното и започва да огласява и своите позиции. В тази си изява то е изцяло зависимо от своите фундаментални характеристики. От свободата и диалогичността.
Свободата на индивидуалността в плана на общественозначимите трактовки е продължена в свободата от всички онези фактори, които се опитват да диктуват тези в медийното пространство. В свободата да не бъдеш наеман и да зависиш от редактори и рекламодатели. Свободата да можеш да кажеш всичко и да бъдеш ръководен единствено от вътрешните си подтици, от своята добросъвестност, ангажираност или от своята ограниченост и обремененост. При все това във виртуалната култура позициите не увисват като статични емблеми на нечии благородни усилия или обяснима безпомощност. Те биват диалогизирани и полемизирани. Към тях биват прикачвани всички онези обстоятелства и факти, които другаде могат да бъдат спестени. Тази среда фокусира и пречупва през своите призми всичко, което възниква като събитие и като информация. Тя съществува реално и е реално заложена в динамично развиващото се съвременно общество. Нейните прояви са все по-видни и по-категорични в различни сайтове, в които субектите на старата култура започват да отчитат определен натиск. В опита на някои политици да спечелят точно тази среда. Може би не всички осъзнават, но виртуалната култура настъпва методично и целеустремено. Нейната агресивност ще расте в степента на развитие на технологиите, на интелектуализацията на обществото, на неудовлетвореността от реалнонесъществуващото. Тя все в по-голяма степен ще се превръща в истинския контрапункт на старите норми. В много по-голяма степен, отколкото това са в състояние да вършат традиционните медии в своите монологични изяви. Защото те лансират единствено послания и становища, и защото са в състояние да бъдат контролирани, да бъдат рупор на авторитаризма. Културата на виртуалното е способна на нещо повече. На много повече.
Петко Суровянски
Понеделник, 2004, Февруари 9
Няма по-стар конфликт от конфликта на личността с нормата. Когато райските двери се затварят зад Адам и Ева, това, което свършва, е безвремието. Започва историята. Историята на нормите, на рамките, в които индивидите съществуват или в хармония, или в конфликт. Историята на случайния субект и на неговото място и значение в обществената постройка. От събранието на свободните мъже в атинската демокрация до феодалното право на първата брачна нощ.
Всяка епоха маркира сама границите на собствената си култура. Всяка епоха има институции, които реализират и репресират всичко, което се противопоставя на тази култура. Историята на променящите се цивилизации е и историята на различни култури. На старите и на новите такива. На техните космогонични, етични, социални, естетически, правни и битови особености. Всеки обществен конфликт е и сблъсък на различни култури. На различни културни версии в отделната част или в цялото.
Провалът на обществото, в което съществувахме довчера, е нищо повече от провал на неговата култура. На неговата неспособност да удържа индивида към определени норми всред конкуриращи го модели. Привидността и ритуалността се превърнаха в основни характеристики на социалистическата парадигма. В инструменти за деперсонализация на индивида в обществен план. Мрачната решителност на репресивната система капсулираше конфликтите без да може да ги разреши. Когато перестройчикът Горбачов със закъснение започна да ревизира нормите и нещата в този свят станаха неуправляеми. Конфликтите отдавна бяха решени на личностно ниво. Там вече съществуваха други ценности. От другия битов стандарт до свободата на личността.
Времето, в което съществуваме понастоящем, е нищо повече от илюстрация на онова, което се случва, когато течението твърде дълго е било задържано, а после голямата вода отнася всичко. Когато старите норми и институции са били разрушени, а новите не са създадени или не работят. Когато дълго подтисканата личност се оказва в ситуация, в която задръжките съществуват преди всичко на субективно ниво. Историята на крайностите ражда отвратителни деца. От света на привидното и ритуалното личността се оказа в света на неустойчивото и враждебното. В обкръжението на изпуснати от бутилката агресивни и хищни духове.
При все това нищо в историята не е неизменно. Нормите падат, свалени от други норми, а културите имат свои валидни предпоставки. Ако погледнем на историята не като на низ от конкретни събития, а като различни модели на взаимоотношения на индивида с обществото, ще бъдем принудени да констатираме независещи от времето реализации и модификации на две основни социални тенденции – демократизация и авторитаризъм. Тези тенденции не присъстват механично и последователно. Независимо от спецификата на цивилизациите, независимо от политическите системи те съществуват паралелно. Като доминиращ модел и като материализиращи се тенденции. Спиралата на диалектическото развитие включва в демократичните периоди все по-широк кръг хора, участващи в упражняването на властта и разпределението на благата, а епохите на авторитаризъм се нуждаят от все по-значима обществена подкрепа. Погледната от този ъгъл, всяка епоха умножава във времето своите демократични тенденции в онази степен, в която и политическата система зависи от все повече хора, в степента, в която все повече хора са мотивирани да бъдат важна част от системата. Това, което днес осмисля историческите процеси в обществен план, е переодичния санкциониращ вот на избирателите. На пренебрегваното, незачитано, но винаги и в крайна сметка побеждаващо обществено мнение. На личностите, които в условията на демокрацията са не само жертви, но и съдници. В средата на бурноразвиващите се технологии това мнение все повече се овеществява в едно специфично достижение на цивилизацията. Все повече се глобализира от индикатор в коректив. Естествено, става въпрос за интернеткомуникацията и за културата на виртуалното.
Две са нещата, които определят спецификата на виртуалното поведение и общуване. Свободата и диалогичността.
Няма абсолютна свобода, но и няма по-голяма свобода от тази, която придобива всеки юзър в инетпространството. Условието на тази свобода е анонимността и отсъствието на принуда извън неизбежната манифестация на индивидуалността. На онези вътрешни основания, които мотивират избора на определен ник, определена роля и определена позиция в определена среда.
Опозицията на тази перспектива е диалогичността. Словесните репрезентации в инет не притежават монолитната самодостатъчност на произведенията на изкуството. Тук всичко е реплика или началото на репликите. Свободата на личностните изяви е непрекъснато санкционирана от мнението на останалите. Позициите са или утвърждавани или коригирани и в потока на подобни взаимоотношения и присъствията следват контурите на епохата. На сблъсъците и на конфликтите на времето в зависимост от силата на аргументите.
По този начин и културата на виртуалното е една възможност и една санкция. Тя е естественият резултат на утвърждаването на демократизацията на съвременното общество и на развитието на технологиите. Онзи етап, в който общественото мнение престава да бъде безучастно в значимите зони на вербалното и започва да огласява и своите позиции. В тази си изява то е изцяло зависимо от своите фундаментални характеристики. От свободата и диалогичността.
Свободата на индивидуалността в плана на общественозначимите трактовки е продължена в свободата от всички онези фактори, които се опитват да диктуват тези в медийното пространство. В свободата да не бъдеш наеман и да зависиш от редактори и рекламодатели. Свободата да можеш да кажеш всичко и да бъдеш ръководен единствено от вътрешните си подтици, от своята добросъвестност, ангажираност или от своята ограниченост и обремененост. При все това във виртуалната култура позициите не увисват като статични емблеми на нечии благородни усилия или обяснима безпомощност. Те биват диалогизирани и полемизирани. Към тях биват прикачвани всички онези обстоятелства и факти, които другаде могат да бъдат спестени. Тази среда фокусира и пречупва през своите призми всичко, което възниква като събитие и като информация. Тя съществува реално и е реално заложена в динамично развиващото се съвременно общество. Нейните прояви са все по-видни и по-категорични в различни сайтове, в които субектите на старата култура започват да отчитат определен натиск. В опита на някои политици да спечелят точно тази среда. Може би не всички осъзнават, но виртуалната култура настъпва методично и целеустремено. Нейната агресивност ще расте в степента на развитие на технологиите, на интелектуализацията на обществото, на неудовлетвореността от реалнонесъществуващото. Тя все в по-голяма степен ще се превръща в истинския контрапункт на старите норми. В много по-голяма степен, отколкото това са в състояние да вършат традиционните медии в своите монологични изяви. Защото те лансират единствено послания и становища, и защото са в състояние да бъдат контролирани, да бъдат рупор на авторитаризма. Културата на виртуалното е способна на нещо повече. На много повече.
Петко Суровянски
Понеделник, 2004, Февруари 9