Категории и тенденции сред "червената" общност
На базата на личните си впечатления, на базата на изповедите на хора, самоосъзнали се като фенове на ЦСКА, констатирам три категории, три типа поведение сред “червеното” море. Симпатизанти, запалянковци и привърженици.
Симпатизантите са тези, които на въпроса от кой отбор са, са в състояние да дадат категоричен отговор – от ЦСКА. При все това техният интерес в повечето време е повърхностен като е в състояние да бъде актуализиран по две линии. Ако отборът придобие някаква класа и успехи или пък ако симпатизантите попаднат в подходяща среда. Няма да бъде излишно да бъде уточнено, че тази категория е най-многобройна и в същото време най-незабележима.
Запалянковците са частта от фенската маса, които са издигнали привързаността в култ. Основният модус в тяхното поведение е противопоставянето. Срещу поддръжниците на останалите отбори, между които винаги има някой особено антипатичен. Формите на противопоставянето са разположени в поредицата от приятелското заяждане до бруталната агресия. В тази категория работят две тенденции – стремежът към обособяване на общества със сходен манталитет и стремежът към лидерска позиция. Последният стремеж създава нервност и ревност към всеки, покриващ други критерии и по този начин опитващ се да променя доминиращите увлечения, подозиран като устремен към подмяна на акцента и на лидерството. Запалянковците абсолютизират поведенческите модели, които покриват и отричат всичко, на което не са способни.
За разлика от запалянковците, които са в състояние да превърнат сектора от стадиона в свое поприще и в свое бойно поле, които всеотдайно следват любимия отбор навсякъде, които могат с години да спорят кой е по най с опонентите от “вечния враг”, привържениците утвърждават и усъвършенстват две други начала. Стремежът да следват особеностите на идеята, на исторически възникналия специфичен дух и манталитет и изградения, и развит върху това вътрешно състояние стремеж и амбиция да упражнят позитивно въздействие върху процесите, реализиращи се в клуба, да бъдат част от формирането на класа и по-високо равнище начала.
Специално в ЦСКА последните две състояния имат ясно очертана историческа основа.
Ведомственият характер на военния ЦСКА не предполагаше и не допускаше асимилиране на хората от трибуните във функционирането на клуба. Не допускаше създаване на категорията привърженици. По тази причина “болните” цесекари следваха отбора, контактуваха с играчите, беседваха в Парка на свободата, създаваха свои общества, но нямаха позиции в клуба, нямаше ги механизмите, благодарение на които биха били в състояние да стигнат до типове поведение, имащи за цел не просто активна поддръжка от трибуните, а нещо повече. С едно единствено изключение, управителят на сладкарница “Преспа”, легендарният “червен” привърженик Спиридон Симеонов.
За разлика от възникналия през 1948г. на базата на множество квартални клубчета, по-известните АС 23, Шипка, Септември, както и спортният колектив при Министерството на войната “червен” отбор, Лефски, също така ПСК Лефски, Динамо и Лефски – Спартак, основавайки се на проявявания през цялата му 90-ет годишна история оперативизъм, е в състояние непрекъснато да поддържа едно съзаклятие от “сини” привърженици, от индивиди, които или функционират като оперативни работници вътре в клуба или на часа са обличани с позиции или влияние, когато постовете им в една или друга партия, система или власт са създавали перспективи пред т.нар. “отбор на народа”.
По тази линия през 1935г. в ръководството на Лефски се появяват някои фашизирани елементи, след октомври 1944г. другарите Никола Йотов, Никола Крушовенски и Цола Драгойчева, а в епохата на демокрацията Евгений Бакърджиев, агент Николай, бившият виден комсомолец и настоящ адвокат на Чорни, Тодор Батков и т.н. Естествено покрай тези ръководства във всички времена и епохи са гравитирали влиятелни фактори или повече или по-малко известни фигури като Никола Калоянчев или пък Рихард Езра, на които са били възлагани специфични задачи. С помощта на подобни конспирации отборът на Лефски става шампион през 1953г., през 1969г. МВР министърът Ангел Солаков, председателяг на футболния съюз Недялко Донски и отговарящият за спорта в ЦК на БКП Борис Велчев извършват обединение със Спартак, а “сините” стават отбор на всесилната по онова време Държавна сигурност. В епохата на демокрацията тези нагласи водят до неприкрит и в известна стетеп успешен опит на овластени персони, между които Сталийски, Бонев, Бакърджиев и т.н. да обезличат или направо унищожат отбора на ЦСКА, неговия дух.
Естествено че всичко това, цялата тази кохорта от силно привързани към своя отбор и скарани с принципите на морала "сини" привърженици, е била в състояние да върши своето дело единствено заради характера на лефскарския манталитет, заради специфичната харизма на подуенския отбор, в която понятия като чест и доблест не съществуват и в която милиционерските организации са изведени на пиедестал.
За разлика от тази специфика на “синята” идея, “червената” кауза в своя тясно свързан с българската армия период не предполога подобни стремежи. Тя изцяло се уповава на най-високото и най-здравото от морала на българския войник, преминаващо покрай АС 23 извън рамките на конкретните епохи и поради тази причина обуславящо онова, до което нито един роден отбор не успява да се доближи. Европейските успехи на ЦСКА. Не е никак случаен фактът, че “сините” фолклористи продължават да търсят и да не намират компрометираща информация около непрекъснато спрягания със свободния отбор на свободните хора от Парка на свободата и самоопределил се като “злокачествен запалянко” Милко Балев. Онова, което най-често се споменава в тази връзка, наказанията и решенията за преименуването на ЦСКА и Лефски-Спартак след финала за купата от 1985г., в крайна сметка носи по-голяма вреда именно на “червените”. Защото е извършено без да има каквато и да било вина и защото за известен период спира очерталото се още тогава възходящо развитие.
Характерът на цесекарския мироглед, на исторически утвърдените ценности, не допуска и не предполага появата на привърженици от подуенски тип, в същото време ведомственият характер на отбора не създава предпоставки за появата на нещо по-различно. На категория фенове, стремящи се към покриване на специфичните особености на армейския морал и креатиращи потенциал, който би дал възможност за упражняване на позитивно влияние върху процесите в клуба. Предпоставките за това се появяват едва в епохата на демокрацията.
Петко Суровянски
Запалянковците са частта от фенската маса, които са издигнали привързаността в култ. Основният модус в тяхното поведение е противопоставянето. Срещу поддръжниците на останалите отбори, между които винаги има някой особено антипатичен. Формите на противопоставянето са разположени в поредицата от приятелското заяждане до бруталната агресия. В тази категория работят две тенденции – стремежът към обособяване на общества със сходен манталитет и стремежът към лидерска позиция. Последният стремеж създава нервност и ревност към всеки, покриващ други критерии и по този начин опитващ се да променя доминиращите увлечения, подозиран като устремен към подмяна на акцента и на лидерството. Запалянковците абсолютизират поведенческите модели, които покриват и отричат всичко, на което не са способни.
За разлика от запалянковците, които са в състояние да превърнат сектора от стадиона в свое поприще и в свое бойно поле, които всеотдайно следват любимия отбор навсякъде, които могат с години да спорят кой е по най с опонентите от “вечния враг”, привържениците утвърждават и усъвършенстват две други начала. Стремежът да следват особеностите на идеята, на исторически възникналия специфичен дух и манталитет и изградения, и развит върху това вътрешно състояние стремеж и амбиция да упражнят позитивно въздействие върху процесите, реализиращи се в клуба, да бъдат част от формирането на класа и по-високо равнище начала.
Специално в ЦСКА последните две състояния имат ясно очертана историческа основа.
Ведомственият характер на военния ЦСКА не предполагаше и не допускаше асимилиране на хората от трибуните във функционирането на клуба. Не допускаше създаване на категорията привърженици. По тази причина “болните” цесекари следваха отбора, контактуваха с играчите, беседваха в Парка на свободата, създаваха свои общества, но нямаха позиции в клуба, нямаше ги механизмите, благодарение на които биха били в състояние да стигнат до типове поведение, имащи за цел не просто активна поддръжка от трибуните, а нещо повече. С едно единствено изключение, управителят на сладкарница “Преспа”, легендарният “червен” привърженик Спиридон Симеонов.
За разлика от възникналия през 1948г. на базата на множество квартални клубчета, по-известните АС 23, Шипка, Септември, както и спортният колектив при Министерството на войната “червен” отбор, Лефски, също така ПСК Лефски, Динамо и Лефски – Спартак, основавайки се на проявявания през цялата му 90-ет годишна история оперативизъм, е в състояние непрекъснато да поддържа едно съзаклятие от “сини” привърженици, от индивиди, които или функционират като оперативни работници вътре в клуба или на часа са обличани с позиции или влияние, когато постовете им в една или друга партия, система или власт са създавали перспективи пред т.нар. “отбор на народа”.
По тази линия през 1935г. в ръководството на Лефски се появяват някои фашизирани елементи, след октомври 1944г. другарите Никола Йотов, Никола Крушовенски и Цола Драгойчева, а в епохата на демокрацията Евгений Бакърджиев, агент Николай, бившият виден комсомолец и настоящ адвокат на Чорни, Тодор Батков и т.н. Естествено покрай тези ръководства във всички времена и епохи са гравитирали влиятелни фактори или повече или по-малко известни фигури като Никола Калоянчев или пък Рихард Езра, на които са били възлагани специфични задачи. С помощта на подобни конспирации отборът на Лефски става шампион през 1953г., през 1969г. МВР министърът Ангел Солаков, председателяг на футболния съюз Недялко Донски и отговарящият за спорта в ЦК на БКП Борис Велчев извършват обединение със Спартак, а “сините” стават отбор на всесилната по онова време Държавна сигурност. В епохата на демокрацията тези нагласи водят до неприкрит и в известна стетеп успешен опит на овластени персони, между които Сталийски, Бонев, Бакърджиев и т.н. да обезличат или направо унищожат отбора на ЦСКА, неговия дух.
Естествено че всичко това, цялата тази кохорта от силно привързани към своя отбор и скарани с принципите на морала "сини" привърженици, е била в състояние да върши своето дело единствено заради характера на лефскарския манталитет, заради специфичната харизма на подуенския отбор, в която понятия като чест и доблест не съществуват и в която милиционерските организации са изведени на пиедестал.
За разлика от тази специфика на “синята” идея, “червената” кауза в своя тясно свързан с българската армия период не предполога подобни стремежи. Тя изцяло се уповава на най-високото и най-здравото от морала на българския войник, преминаващо покрай АС 23 извън рамките на конкретните епохи и поради тази причина обуславящо онова, до което нито един роден отбор не успява да се доближи. Европейските успехи на ЦСКА. Не е никак случаен фактът, че “сините” фолклористи продължават да търсят и да не намират компрометираща информация около непрекъснато спрягания със свободния отбор на свободните хора от Парка на свободата и самоопределил се като “злокачествен запалянко” Милко Балев. Онова, което най-често се споменава в тази връзка, наказанията и решенията за преименуването на ЦСКА и Лефски-Спартак след финала за купата от 1985г., в крайна сметка носи по-голяма вреда именно на “червените”. Защото е извършено без да има каквато и да било вина и защото за известен период спира очерталото се още тогава възходящо развитие.
Характерът на цесекарския мироглед, на исторически утвърдените ценности, не допуска и не предполага появата на привърженици от подуенски тип, в същото време ведомственият характер на отбора не създава предпоставки за появата на нещо по-различно. На категория фенове, стремящи се към покриване на специфичните особености на армейския морал и креатиращи потенциал, който би дал възможност за упражняване на позитивно влияние върху процесите в клуба. Предпоставките за това се появяват едва в епохата на демокрацията.
Петко Суровянски