Йо

В самия край на истеричното,
                                       курортно лято,
по онзи път,
по който пясъкът засипваше мъртвородения асфалт,
премина сянката й,
                              после тя самата
и само стъпките завинаги останаха -
гигантско многоточие,
следа от бич върху простряната ръка.

Да бих могъл да изразя усещането за мигриращото време,
еоловия звук по струните на некосената трева,
прозрението - като камертон затихващо след своята победа,
не бих седял в тълпата просящи пред храма,
не бих се лутал в многоъгълното отражение.

Природата,
единствено природата минава между серпентините от болка,
уверена, че няма да изгуби нищо,
но аз не искам да живея със затворени очи.

О, бедна Йо, по мършавото виме те познах,
но нямах сили да те съжаля,
защото ти ще имаш своя фараон,
а ние,
другите,
отломъци от вкаменено време,
нима владеем йероглифите на същността
и своя ръст нима познаваме,
сега,
в самия край на лятото,
когато е така прозирна нищетата.


ПС