Още веднъж за мъжете
Tuesday, 23 May 2006
На 22 май в “7 дни спорт” се появи материалът на Ивайло Йолчев “Време е мъжете в ЦСКА да се преброят”. Журналистът, минаващ всред читателската аудитория за цесекар, а също така и за трудно ориентиращ се в джунглата на Борисовата градина, е поставил един уместен въпрос. За преброяването, ама не на дивите зайци, а на мъжете. Време е наистина те да се преброят. Ама къде, ама и как?В крайна сметка може ли веднъж да бъдеш мъж, да си победил актуалния еврошампион на легендарния Айнфийлд, да си победил Леверкузен на неговата Бай Арена, успехи и игри непостигани и непоказвани от никой друг роден отбор в историята на тази игра у нас, а после, след няколко месеца, вече да не бъдеш такъв? Да не бъдеш мъж. Да не знаеш какво значи това и да не искаш да бъдеш това.
Противниците на “червения” отбор, опитвайки се да обяснят неочаквания срив на убедителния лидер от есента, на шампионската титла на милиционерите от Подуяне, упорито залагат на две карти. Първата е провалената подготовка, а втората е неадекватността на Йешич. На треньора, постигнал много първи неща в армейската история, успехи и резултати, оказали се непосилни за други авторитети и клубни легенди, подвизавали се при нас.
Отговарайки на подобни несъстоятелни обвинения, няма как да бъдат пропуснати следните аргументи.
Единствено човек, намиращ се неимоверно далеко от футболната игра, може да посочва като доказателство за своите тези зимната подготовка. Тя по правило протича в два етапа. Първи етап, в който се залага на физическата подготовка, така нареченото ОФП и втори етап, в който вече се набляга върху играта с топката, върху изпробването и експериментирането на различни тактически варианти, схеми и изпълнители.
В този смисъл и съобразно работата, извършвана от спортно-техническото ръководство, бе нормално игрите в Тунис, срещу отбори, намиращи се във върхова спортна форма при временно спряно първенство, да не бъдат убедителни. В същото време, през втория етап, победата срещу Динамо Букурещ с 4:2 и играта при представянето на отбора срещу Рад Белград, 3:1, показаха, че изходните позиции на “червените” футболисти в началото на пролетта не стоят много по-ниско от това, което ЦСКА демонстрира през лятото преди откриването на първенството. Те не предполагаха последвалия срив.
Що се отнася до Йешич, нещата са още по-елементарни. От практиката на футболната игра е известно, че смяната на неадекватния треньор, при наличието на кадрови и игрови потенциал в отбора, задължително е следвавана от убедителни игри и впечатляващи резултати. Нищо от това не се прояви след появата на опитен и способен треньор, какъвто е без съмнение Пламен Марков. Не само това. Отборът, преобладаващата част от футболистите, продължиха да играят апатично и безидейно. Това обстоятелство може да бъде пропускано единствено от тези, които не само че не се интересуват от истината, но които откровено желаят друго. Да я подменят. Да я подменят с хипотези, които подмитат следите, които ни отдалечават от истинските причини, довели до уникалния и в същото време толкова често реализиран през последните години провал.
Отговорният, задълбочен поглед върху събитията, още повече при толкова трудно оспорими факти, че върху отбора, върху “червените” играчи, е оказано давление титлата да отиде на друг адрес, е неизбежно да повдигне въпроса: Какво в подобен случай следва да бъде поведението на истинските мъже? Подобен отговор, естествено, не може да бъде очакван и допускан от хора, които не знаят какво означава това и които, като естествено продължение, никога не са го практикували.
За мен лично няма никакво съмнение, че не съществуват надарени футболисти, в същото време и нормални хора, които не желаят да побеждават, които не желаят да играят пред многобройна и аплодираща стойностните им изяви публика. Този стремеж и тази амбиция съществува по условие винаги и непрекъснато с едно характерно изключение. Там, където не е в състояние да се прояви. Там, където съществуват препятствия тя да бъде проявена. В отбора ЦСКА това не касае колектива и потенциала на играчите след игрите от есента, след победите над Ливърпул и Леверкузен. Не касае и личността и способностите на треньора, при положение, че дори и след неговата смяна отборът не тръгна нагоре. Касае нещо друго. Касае вътрешната реакция, вътрешното съпротивнление и протест у играчите. Неща, на които са способни единствено онези, в които мъжът продължава да живее, в които мъжът все още има сили да негодува и да се съпротивлява.
Футболистите са особена категория хора. Те имат на разположение няколко години, през които трябва да изковат съдбата си, да осигурят бъдещето си. Те, футболистите, са професионалисти. Играят, за да им бъде плащано. Но, очевидно, има и такива, които не желаят да им плащат, за да не играят. Очевидно има и такива, които все пак е възможно да негодуват и които не желаят да бъдат артисти в точно такива спектакли.
Всичко това със страшна сила повдига въпроса за мъжете. За мъжете, които няма да позволят случайни за играта хора да развращават, покваряват, деморализират и демотивират футболисти, победили Ливърпул на неговия Айнфийлд. На онзи митичен стадион. Защото мъжете не са хора, които се задоволяват с малкото или пък такива, които по най-безсмислен начин си разбиват главата в стената. Мъжете са тези, които постигат възможното. Трудното възможно. Те са тези, които подават ръка на падналия, но не и на убиеца. Убиецът на хора или убиецът на играта. Така че прав е Йолчев, макар че не знае защо и не знае как. Време е мъжете да се преброим. Не мъжете от терена. Мъжете от нашия отбор. Армейците от нашия отбор.
Gawain