Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено
Въпросът защо Славия запада след 1944г. очевидно не интересува твърде много феновете на белия отбор. Те не знаят, те не са се задълбочавали в тази тематика и покрай цялата тази апатия на стадиона им в Овча купел присъстват все по-малко и по-малко хора. Те се топят, топят се като белия сняг под животворящите лъчи на мартенското слънце.
Този процес не може да бъде наш проблем. На червените привърженици. Урок да, не и проблем. Урок за това какво трябва да се прави, когото някой се опитва да те притиска, да те мачка, да те души. Урок за енергията, която е необходима в критичните ситуации, за да се изправяш, оцеляваш и съществуваш. Урок и за още нещо. За това кой е срещу теб, какво можеш да очакваш от него и как трябва да се бориш с него.
Клишетата, заклинанията, повърхностните асоциации, в крайна сметка, невежеството, не е нашият път. Той е пътят на онези, които се боят от фактите и историята. Които искат да скрият истината. По тази причина и въпросът за това защо Славия запада след 1944г. не може да бъде даден на базата на голословни разсъждения и предположения. Той трябва да бъде търсен в спомените и свидетелствата на онези, които са живели тогава, които са били част от събитията. Това несложно усилие е единственият начин да разберем какво се е случило, да стигнем до първопричините. Защото за да ти се отвори, трябва да почукаш и за да намериш, трябва да потърсиш.
Славистът Панайот Велев – Нотко описва по следния начин какво се случва със Славия непосредствено след 9 септември 1944г.: "Настъпи голям спад. Бяхме онеправдани. Минавахме едва ли не за фашистки отбор, а в Славия никога не е имало фашисти и богаташи. Ръководеха ни хора като заместник-кмета на София Любен Сокеров, шефа на библиотеката в Съдебната палата Христо Максимов, адвоката Аго Лотев, касиера ни Анев, който беше пенсионер."
Александър Попов – Врабчо на въпроса защо е преминал от Славия в Локомотив отговаря следното: "Принудиха ме двама комунисти от махалата. Предизвикаха ме. Моят брат Жан Попов, роден е преди мене, имаше кафене близо до баня "Мадара", в посока към булевард "Скобелев". В кафенето веднъж влязоха двама "приятели", хора от милицията – бившият играч на "Спортклуб" Борис Раденков и началникът му Владо. Заплашиха брат ми, че ще го пратят на лагер. Нагли до немай къде! Скарахме се. И … напуснах "Славия". "Локомотив" беше работнически клуб, там никой нямаше да ме закача."
Този момент, отборът на Славия безпричинно да бъде направен фашистки отбор, е още по-озадачаващ на фона на това, че първият негов председател е Димитър Д.Благоев – Пальо, малкият син на Димитър Благоев – Дядото. На фона на това, че първият устав на Славия е написан от основателя на социалистическото движение у нас Димитър Благоев и че Георги Григоров, един от основателите на отбора, споделя следното: "В лицето на Дядо Благоев ние намерихме незаменим покровител и другар. И още на първото общо събрание го провъзгласихме за почетен член на клуба." На всичко отгоре в Славия са играли и братята Георги и Генади Никифорови, убити като партизани през 1944г.
Защо, как се получава така, че през 1944г. Славия изведнъж се оказва нещо, което никога не е била, че са забравени историческите личности, които са могли да придадат друго значение на тима в отношението на комунистическата партия? Този въпрос никак, ама никак не е труден. Достатъчно е да направим един прост паралел с настоящето и отговорът ще се появи сам.
Лефски, способността на тези, които са свързани духовно, морално и интелектуално с него, да се ориентират светкавично в обстоятелствата, да покриват на мига изискванията на поредния режим, да търсят реванш и саморазправа с по-силните от тях не на футболния терен, а със средствата на пропагандата, политиката и властта.
Заради тези неунищожими рефлекси и нагласи, два пъти по-успешниият от Лефски Славия в епохата на Царство България след 9 септември 1944г. бе направен фашистки отбор и два пъти по-успешният от Лефски ЦСКА в епохата на социализма – комунистически. За да започнат репресиите. За да бъде обезсилен и обезкървен първо белият отбор, а после и червеният. За да се чуят и гласове за неговото закриване. И всичко това при положение, че точно отборът на другарите Цола Драгойчева, Борис Велчев, Ангел Солаков, Иван Славков и цялата армия от партийни функционери и величия служиха най-предано и най-вярно на комунистическата идея в отминалия строй. Точно те най-старателно и най-непоколебимо изпълняваха всяко едно партийно решение.
И всичко това е добре да се знае. Защото там, в покрайнината на духа, на морала и на съвестта Подуяне, нищо ново няма да се научи и нищо старо няма да се забрави. Там героите навеки ще бъдат едни и същи. Тези, които отговарят за оперативните действия и тези, които отговарят за пропагандата. Без значение дали става въпрос за Славия, ЦСКА или някой друг, в някакъв момент оказал се по-добър от тях.
Петко Суровянски
Този процес не може да бъде наш проблем. На червените привърженици. Урок да, не и проблем. Урок за това какво трябва да се прави, когото някой се опитва да те притиска, да те мачка, да те души. Урок за енергията, която е необходима в критичните ситуации, за да се изправяш, оцеляваш и съществуваш. Урок и за още нещо. За това кой е срещу теб, какво можеш да очакваш от него и как трябва да се бориш с него.
Клишетата, заклинанията, повърхностните асоциации, в крайна сметка, невежеството, не е нашият път. Той е пътят на онези, които се боят от фактите и историята. Които искат да скрият истината. По тази причина и въпросът за това защо Славия запада след 1944г. не може да бъде даден на базата на голословни разсъждения и предположения. Той трябва да бъде търсен в спомените и свидетелствата на онези, които са живели тогава, които са били част от събитията. Това несложно усилие е единственият начин да разберем какво се е случило, да стигнем до първопричините. Защото за да ти се отвори, трябва да почукаш и за да намериш, трябва да потърсиш.
Славистът Панайот Велев – Нотко описва по следния начин какво се случва със Славия непосредствено след 9 септември 1944г.: "Настъпи голям спад. Бяхме онеправдани. Минавахме едва ли не за фашистки отбор, а в Славия никога не е имало фашисти и богаташи. Ръководеха ни хора като заместник-кмета на София Любен Сокеров, шефа на библиотеката в Съдебната палата Христо Максимов, адвоката Аго Лотев, касиера ни Анев, който беше пенсионер."
Александър Попов – Врабчо на въпроса защо е преминал от Славия в Локомотив отговаря следното: "Принудиха ме двама комунисти от махалата. Предизвикаха ме. Моят брат Жан Попов, роден е преди мене, имаше кафене близо до баня "Мадара", в посока към булевард "Скобелев". В кафенето веднъж влязоха двама "приятели", хора от милицията – бившият играч на "Спортклуб" Борис Раденков и началникът му Владо. Заплашиха брат ми, че ще го пратят на лагер. Нагли до немай къде! Скарахме се. И … напуснах "Славия". "Локомотив" беше работнически клуб, там никой нямаше да ме закача."
Този момент, отборът на Славия безпричинно да бъде направен фашистки отбор, е още по-озадачаващ на фона на това, че първият негов председател е Димитър Д.Благоев – Пальо, малкият син на Димитър Благоев – Дядото. На фона на това, че първият устав на Славия е написан от основателя на социалистическото движение у нас Димитър Благоев и че Георги Григоров, един от основателите на отбора, споделя следното: "В лицето на Дядо Благоев ние намерихме незаменим покровител и другар. И още на първото общо събрание го провъзгласихме за почетен член на клуба." На всичко отгоре в Славия са играли и братята Георги и Генади Никифорови, убити като партизани през 1944г.
Защо, как се получава така, че през 1944г. Славия изведнъж се оказва нещо, което никога не е била, че са забравени историческите личности, които са могли да придадат друго значение на тима в отношението на комунистическата партия? Този въпрос никак, ама никак не е труден. Достатъчно е да направим един прост паралел с настоящето и отговорът ще се появи сам.
Лефски, способността на тези, които са свързани духовно, морално и интелектуално с него, да се ориентират светкавично в обстоятелствата, да покриват на мига изискванията на поредния режим, да търсят реванш и саморазправа с по-силните от тях не на футболния терен, а със средствата на пропагандата, политиката и властта.
Заради тези неунищожими рефлекси и нагласи, два пъти по-успешниият от Лефски Славия в епохата на Царство България след 9 септември 1944г. бе направен фашистки отбор и два пъти по-успешният от Лефски ЦСКА в епохата на социализма – комунистически. За да започнат репресиите. За да бъде обезсилен и обезкървен първо белият отбор, а после и червеният. За да се чуят и гласове за неговото закриване. И всичко това при положение, че точно отборът на другарите Цола Драгойчева, Борис Велчев, Ангел Солаков, Иван Славков и цялата армия от партийни функционери и величия служиха най-предано и най-вярно на комунистическата идея в отминалия строй. Точно те най-старателно и най-непоколебимо изпълняваха всяко едно партийно решение.
И всичко това е добре да се знае. Защото там, в покрайнината на духа, на морала и на съвестта Подуяне, нищо ново няма да се научи и нищо старо няма да се забрави. Там героите навеки ще бъдат едни и същи. Тези, които отговарят за оперативните действия и тези, които отговарят за пропагандата. Без значение дали става въпрос за Славия, ЦСКА или някой друг, в някакъв момент оказал се по-добър от тях.
Петко Суровянски