Кой дал и кой взел?

В търсене на истината ще разгледам периода от 1945г., когато е възобновен вътрешният шампионат, до 1970г., световното първенство в Мексико, изпреварено и от някои реорганизации в родния футбол. Период, в който, особено след 50-а година, в най-пълна степен ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, успява да реализира подчертано превъзходство, намерило материален израз и в порасналата класа на националния отбор, в призовите класирания на олимпийски игри и в участието на три световни финала.

Анализът на темата очевидно предполага и дефиниция на понятието "най-добри". Без съмнение, с някои характерни изключения, най-добрите са тези, които са включвани в състава на националния отбор и които защитават честта на страната. От тази дефиниция е лесно да бъде направено и едно съществено разграничение. Дали отборът привлича утвърдени играчи, получили вече известност като национални състезатели или ги подготвя по такъв начин, че те биват забелязани и съответно, благодарение на показаната класа, се утвърждават като национален капитал. Това, де факто, е разграничението и между онзи, който взима и този, който дава. На нацията и на футбола.

От тези позиции до 1970г. Левски е дал на националния отбор 26 играчи. 8 от тях са били привиквани в юношеския национален отбор и 9 в младежкия. Последните уточнения са важни, защото все пак представляват и някакъв индикатор за проява на интерес към точно тези състезатели. По-известните имена в тази група са Стефан Абаджиев – 27 мача в нац. отбор, Христо Илиев – 24, Васил Спасов – 17, Иван Вуцов – 16, Апостол Соколов – 15.

Отборът на ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, е дал по-малко играчи на представителния тим. 20 имена. 9 от тях са играли в юношеския национален отбор, а 10 в младежкия, показател, по който "сини" и "червени" реално не се разграничават. При все това, на фона на ясно подчертаната тенденция да се пробват последователно и упорито играчи от Герена за националната гарнитура, изпъква една убийствена, смазваща разлика в значението и класата на онова, което е било създавано в двете места. 26 "сини" футболисти са участвали в 163 мача с националната фланелка, средно по 6.3 участия, докато 20 армейски състезатели са играли в 500 срещи. Средно по 25 мача или четири пъти повече. Дори само това съотношение на футболната продукция с марка ЦДНА, в сравнение с произлязлото от "синята" школа, убедително демонстрира защо е такова и съотношението между шампионските титли на двата отбора в този период.

По-известните имена в този пантеон на "червената" слава до 1970г. са Иван Колев – 75 участия за честта на родината, Кирил Ракаров – 58, Манол Манолов – 57, Георги Найденов – 51, Димитър Пенев – 46, Панайот Панайотов-Гацо –45, Борис Гаганелов – 41, Димитър Миланов – 39, Крум Янев – 31, Гаврил Стоянов – 17 и т.н.

На фона на тези цифри можем да констатираме убедено. На Армията много по-добре са разбирали играта, както по отношение на това, което трябва да попадне в клуба като материал, така и най-вече, по отношение на това как този материал трябва де се извае, така че да заблести с целия блясък на онова, което носи като потенциал у себе си.

Анализът на безпристрастните факти е интересен и що се касае до това какви играчи, които вече са попадали в националния отбор от други клубове, са привличани от "червени" и "сини" в този период.

Левски е взел девет такива футболисти. Софийските армейци осем. При "сините" тези подкрепления се появяват преди всичко в два периода. Периода до 50г., когато благодарение на побеждаващия социализъм ПСК Левски триумфира в четири от проведените шест шампионата, нещо непостижимо за тях в епохата на капитализма и от януари 1969г., когато придобива ново, несравнимо по-високо качество, благодарение на обединението с отбора на милицията "Спартак" Сф.

Националите, приютени на Герена до 50-а година, са Драган Георгиев, Георги Пачеджиев, Любомир Петров и Иван Димчев, а тези от "Спартак" - Милко Гайдарски, Добромир Жечев и Васил Митков. Освен това в средата на 50-те години на Герена отива опитният Борис Апостолов, а през 63-а година и Георги Аспарухов, юноша на "сините", но напреднал и възмъжал за играта в пловдивския Ботев, където прави първите си мачове за националния отбор и откъдето участва и на световното първенство в Чили.

Кои състезатели със срещи за националния отбор отиват в Парка на свободата? Още от 48-а година в "Септември" при ЦДВ са Стефан Божков от "Спортист" и вратарят Стефан Геренски от "Металик". По-късно при "червените" заиграват Борис Трънков от "Спортист" Сф и през 49-а година Атанас Цанов от Левски с един мач като резерва при победата срещу Унгария от 7 ноември 1948г. През 54-а година в ЦДНА идва Георги Димитров от "Черно море" с 4 срещи в първия състав и през 56-а Никола Ковачев от "Ботев" Пд с едно участие. През 60-те години отново идват двама национали. В началото на десетилетието деветнайсетгодишният Димитър Якимов от "Септември"с 6 мача и през 68-а двадесет и четири годишния Петър Жеков от "Берое" Стара Загора с 13 мача.

На фона на това, което взимат "червените" като неутвърдени, полуутвърдени или утвърдени играчи в родния футбол, е интересно да бъде очертано и какво те не взимат През 50-те години, когато армейците дават облика на родния футбол, благодарение най-вече на състезатели, подготвени за национала в армейската школа, в Парка на свободата, в отбора на т.нар. в подуенския фолклор "отбор на партията", извън играчите на т.нар. в същия фолклор "отбор на фашистите", не са привлечени играчи като:

Добромир Ташков – играч на "Спартак" В-на със 7 мача в националния отбор, голмайстор на първенство 51-52 с екипа на "Спартак" Сф и на първенства 53-54 и 57-58 с екипа на Славия. Тодор Диев – играч на "Спартак" Пд и "Спартак" Сф, голмайстор през 55-а и 63-а година, играл за националния отбор в 55 срещи за периода 55-65-а с отбелязани 16 гола.

Иван Димитров – 70 двубоя за трикольорите от 57-а до 70-а година, играч на Локо Сф и Спартак Сф

Трайчо Петков - "Локо" Сф, 22 мача от 46-а до 52-а г.

Петър Аргиров – "Локо" Сф, 17 мача от 47-а до 55-а г.

Спиро Дебърски – "Локо" Сф, 24 мача от 57-а до 65-а г.

Милчо Горанов – "Славия" Сф, 21 мача от 50-а до 57-а г.

Йордан Йосифов – "Славия" Сф и "Локо" Сф, 13 мача от 54-а до 63-а г.

След 60-а година, когато вече отборът на ЦДНА е изпълнил своята историческа мисия и е изтеглил родния футбол на несравнимо по-високо равнище от това, което е заварил в началото на 48-а година, списъкът от играчите, които партията не е могла да "изпрати" на Армията с партийно поръчение е несравнимо по-внушителен.

От армейския "Ботев" Пд, шампион на страната за 67-а година, по-известните имена са Динко Дерменджиев с 37 участия до 70-а година и с 12 гола, Георги Попов-Тумбето с 15 участия до 70-а г.

"Локо" Сф, шампион за 64-а година: Никола Котков, футболист на годината 1964-а., 15 участия в национала, Васил Методиев 17 и младият Атанас Михайлов, впоследствие също футболист на годината

"Славия", три пъти носители на Купата на съветската армия за периода – Александър Шаламанов-Шами, футболист на годината 63-а и 66-а, 30 участия в националния отбор, Димитър Ларгов – 20, Петър Величков – 16 и т.н.

Не е без значение да бъде споменато, че ЦСКА реално не привлича нито един футболист на годината в цялата си история, като единственото изключение е вратарят Симеонов, изиграл за "червените" 12 мача след една контузия, заради която е замразен на резервната скамейка дори и в родната "Славия". За сметка на това "Левски-Спартак" привлича Никола Котков и създава организация и за привличането на Христо Бонев, футболист на годината за 1969-а, който има и пет мача като войник с "червената" фланелка преди пак да се завърне в "Локо" Пд.

Всички тези анонси ни дават право да направим категоричния извод, че отборът на ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, не се е намирал в по-привилегировано положение в българския футбол що се отнася до състави примерно като "Левски"Сф или "Спартак" Сф. Неговата привилегия е била друга. Да подготвя таланти за националния отбор, да издига равнището на футболната игра и да представя достойно родината в европейските клубни турнири. Младите дарования, които са обличали националната фланелка преди да облекат червената, като Георги Димитров, Никола Ковачев и Димитър Якимов, са успели да разгърнат таланта си именно в армейската школа, да постигнат сериозно лично израстване и по този начин да бъдат несравнимо по-полезни на националния футбол. Единственият сериозно утвърден играч, който ЦСКА привлича след 48-а година е Петър Жеков, който е два пъти голмайстор на страната преди да постигне най-големите си лични успехи в отбора на ЦСКА.

Разсъждавайки върху темата, не можем да подминем и въпроса дали футболната общност е осъзнавала това, което са в състояние да дават футболистите с "червени" фланелки на клубно и на национално ниво. В това отношение отговорът е категорично "НЕ". Нашите основания за това.

Известно е, че в онези времена юношеският футбол е бил организиран на териториален принцип. Това именно се оказва и причината футболист като Георги Аспарухов-Гунди, заради това, че живее в кв. "Редута", да играе не в отбора, на който той е страстен почитател и на чиито мачове неизменно присъства, ЦДНА, а в отбора на Левски Сф. Притискани от системата, младежи като Аспарухов са имали една последна възможност. Да попаднат в Парка на свободата и да облекат бленуваната червена фланелка благодарение на казармата. На Гунди обаче е отказано дори и това.

Според неговите биографи, Спас Тодоров и Милко Стефанов, треньорът на армейците от онази епоха, големият познавач на младото дарование и на неговата шлифовка, Крум Милев, е заявил следното: "-Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник…" /"Незабравимият Гунди", издание на ИК Спорт от 1991г. Стр. 22-23/.

Изваден силово от отбора на ЦДНА, на Аспарухов, разбира се, е било позволено да отиде в "Ботев" Пд, наричан по това време "малкото "Левски". Какъв удар е било това за надеждите на талантливия футболист личи от негови по-късни размисли за характера на системата: "Не по райони, а по сърдечни импулси трябва да става приемането на младите таланти! Ако са привърженици на "Левски - Спартак", защо трябва да тренират в ЦСКА или "Славия"? Нали така ще загубят точно юношеската си възторженост, която после непременно ще им потрябва!" - казваше Георги Аспарухов." /Г.Тодоров, "Гунди - голямото завръщане", стр.198/.

До колко силно идолът на Подуяне се е изживявал като левскар се вижда впоследствие и от неговото решение след казармата да остане да се състезава за Ботев Пд, при което е подложен на силен натиск, за да промени решението си. Все неща, които са се случили и на друг голям футболист от онези времена, но който за негово щастие е имал по-различна съдба. Никола Цанев. Какъв е неговият случай?

Никола Цанев, подобно на Гунди, също е бил цеденевист и също е бил юноша на "сините". Като войник Цанев е привлечен в състава на ЦДНА и благодарение на качествата си се утвърждава в отбора, чийто почитател е бил и дотогава. След уволнението си Цанев категорично отказва да се върне на Герена, независимо от заплахите, че ако не го направи, "ще види национален отбор през крив макарон". Никола Цанев избира достойнството и щастието да се състезава за този отбор, на който единствено принадлежи сърцето му. В резултат и националът губи един от най-големите играчи в родния футбол. Футболистът, отбелязал гол на полуфинал за КЕШ срещу гранда "Интер" от Милано, има само три мача и два гола с националната фланелка. Очевидно точно твърдостта, проявена от Цанев, е накарала влиятелни общественици да не позволят на Гунди под каквато и да е форма, дори и за кратко, да остане на Армията. Те са имали достатъчно основания да осъзнаят, че ако Гунди, морален продукт на баща-цеденевист и на продължително общуване с "червената" кауза от трибуните на най-великия роден стадион, е заиграел с червената фланелка, е нямало как тя впоследствие да бъде съблечена и от душата му. Подобно на Цанев.

Отношението към играчите, които вече са били участници в националния отбор, но които са предпочели ЦСКА, също е показателно за нагласите на футболната общност от този период. Така например, брилянтният техник, футболистът, вкарал гола срещу Франция, който ни класира за първи път на световно първенство в Чили през 1962г. и който е неизменно включван в най-различни анкети за идеален отбор, Димитър Якимов, нито веднъж не е избиран за футболист на годината. Същото се случва и на Петър Жеков, дори и през 1969г., когато заема 9-о място в анкетата на "Франс футбол", посочен в листите от трима чужди журналисти с общо 14 точки, докато дори и Гунди, през най-силната си година, 65-а, е на 8-10 място с 9т., посочен от само един чужд журналист.

Ако трябва да обобщим ситуацията до 70-те години, не можем да избягаме от констатацията, че на Армията са успели да привлекат нищожно малко утвърдени играчи за значението и мястото на отбора в родния футбол. По тази причина армейските специалисти, селекционери и треньори, са работили в друга посока. В откриването на млади, неутвърдени дарования, които са били извайвани в школата за високо спортно майсторство и които благодарение на тази талантлива и отговорна работа, са се превръщали в големите имена за футболната игра. Именно тази работа и това значение подлъгва онези, които не са притежавали тези способности и тези аргументи в своя си отбор, да търсят оправдания за собствената си безпомощност в лъжата, че ЦДНА, респективно ЦСКА, е взимал всичко по-стойностно в родния футбол.

Истината обаче е друга. Армията не е взимала най-добрите, тя е правила най-добрите. Ако ние бяхме срещали по-голямо разбиране за онова, което сме вършили и което сме давали на този спорт, то несъмнено и успехите щяха да бъдат по-големи. Както на ЦДНА и ЦСКА в клубните европейски турнири, така и на националния отбор в най-високите форуми. Защото големите таланти не се раждат всеки ден. А във футболната игра са нужни поне 11 добре подготвени, добре възпитани и добре мотивирани дарования.

Петко Суровянски