Царят е гол
06 март 2010 10:17
"Мъри всеки ден ни научава на нови неща и с него е лесно да се работи, което е предпоставка за добри резултати. Мачът е на трети март и трябва да защитим честта си, на тази дата сме длъжни да го направим. Очаквам да се представим на ниво и да зарадваме феновете.” Ивелин Попов
Думи, думи, думи. Безсмислици, небивалици и клишета. Планини от изпразнени от съдържание лафове, в които главните герои на играта у нас са наистина добри. Единственото, което са в състояние да вършат и от което се препитават и то не как и да е.
Ако имаше отбор, срещу когото можехме да извоюваме някакъв престиж и да поизлекуваме накърненото самочувствие, то това бе именно “Дружина полска”. Ако не беше така, поляците нямаше да се съгласят да играят с нас като множество по-класни отбори. Без впечатляващи играчи домакините надделяха с прости неща – бяха подредени по-добре, бореха се по-всеотдайно и се опитваха да вършат онова, което могат. Ние не. Ние не знаехме за какво играем, а от всички най-малко знаеше националният селекционер.
Всъщност това последното може и да не е вярно, защото като Мъри се прибра у нас се оказа, че му е просветнало. България вече има стратегия, има план как да се класира за европейските финали и той е като загуби всички предстоящи контроли. В тази връзка не изглежда абсурдна и ролята на Д. Иванков на вратата в неговия, както бе заявено, последен мач за национала – нещо като бенефис, нещо като прощаване в онова, което трикольорите са в състояние да вършат най-добре и в което нямат нужда от обиграване. Да губят. Включително и на 3 март.
Всичко, което последва поражението, можеше да бъде предвидено. В крайна сметка има предпоставки, които спасяват интереса към проявата независимо от абсурдните кюскания на кълбото в подготвените да рухнат съоръжения. И това нещо е противопоставянето. Противопоставянето между синьо и червено. Там се опитаха да набутат публиката някои журналисти и в голяма степен успяха, защото това да бъдеш антинастроен към някого, някои, нещо не е като това да разсъждаваш какво сме, накъде вървим и какво трябва да правим. То е лесно, твърде често и сладко.
0:2 срещу Полша не е само загуба, а елемент и логична част от мащабна поредица, в която блестят постиженията на клубните ни отбори напоследък, неспособността първенството да произвежда смислени играчи, петото, последно място на младежите дори и след Казахстан. След също такова 0:2 от Черна гора пак на 3 март.
Срещу цялата тази хроника стои нещо елементарно. Футболните хора, които не само че не са в състояние да се противопоставят не негативните събития, но които ги произвеждат и задълбочават. Те живеят добре. Покрай играта. Усвояват солиден бюджет и сред попадналите в схемата недоволни няма. Заради което и в тази среда е невъзможно да се породи желание нещо да бъде променено, по отношение и на цялото, и на детайлите. Те нито знаят, нито могат. Важно е единствено да продължават да бъдат в щатовете, в които са и в момента.
Петко Суровянски
Думи, думи, думи. Безсмислици, небивалици и клишета. Планини от изпразнени от съдържание лафове, в които главните герои на играта у нас са наистина добри. Единственото, което са в състояние да вършат и от което се препитават и то не как и да е.
Ако имаше отбор, срещу когото можехме да извоюваме някакъв престиж и да поизлекуваме накърненото самочувствие, то това бе именно “Дружина полска”. Ако не беше така, поляците нямаше да се съгласят да играят с нас като множество по-класни отбори. Без впечатляващи играчи домакините надделяха с прости неща – бяха подредени по-добре, бореха се по-всеотдайно и се опитваха да вършат онова, което могат. Ние не. Ние не знаехме за какво играем, а от всички най-малко знаеше националният селекционер.
Всъщност това последното може и да не е вярно, защото като Мъри се прибра у нас се оказа, че му е просветнало. България вече има стратегия, има план как да се класира за европейските финали и той е като загуби всички предстоящи контроли. В тази връзка не изглежда абсурдна и ролята на Д. Иванков на вратата в неговия, както бе заявено, последен мач за национала – нещо като бенефис, нещо като прощаване в онова, което трикольорите са в състояние да вършат най-добре и в което нямат нужда от обиграване. Да губят. Включително и на 3 март.
Всичко, което последва поражението, можеше да бъде предвидено. В крайна сметка има предпоставки, които спасяват интереса към проявата независимо от абсурдните кюскания на кълбото в подготвените да рухнат съоръжения. И това нещо е противопоставянето. Противопоставянето между синьо и червено. Там се опитаха да набутат публиката някои журналисти и в голяма степен успяха, защото това да бъдеш антинастроен към някого, някои, нещо не е като това да разсъждаваш какво сме, накъде вървим и какво трябва да правим. То е лесно, твърде често и сладко.
0:2 срещу Полша не е само загуба, а елемент и логична част от мащабна поредица, в която блестят постиженията на клубните ни отбори напоследък, неспособността първенството да произвежда смислени играчи, петото, последно място на младежите дори и след Казахстан. След също такова 0:2 от Черна гора пак на 3 март.
Срещу цялата тази хроника стои нещо елементарно. Футболните хора, които не само че не са в състояние да се противопоставят не негативните събития, но които ги произвеждат и задълбочават. Те живеят добре. Покрай играта. Усвояват солиден бюджет и сред попадналите в схемата недоволни няма. Заради което и в тази среда е невъзможно да се породи желание нещо да бъде променено, по отношение и на цялото, и на детайлите. Те нито знаят, нито могат. Важно е единствено да продължават да бъдат в щатовете, в които са и в момента.
Петко Суровянски